logo
Всичко за оръжието и мунициите на едно място

Часовете са според зоната UTC + 2 часа


Дата и час: 26 Ное 2020, 04:06




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
Непрочетено мнение Публикувано на: 09 Юни 2017, 19:33       Заглавие:  „Азъ служихъ при Дранговъ“ Красимир Узунов
 
Оръжеен гуру
Оръжеен гуру
Аватар
Offline

Регистриран на: 16 Юни 2006, 21:59
Мнения: 26793
Местоположение: Sofia
В дните, в които отбелязваме стогодишнината от гибелта на подполковник Борис Дрангов, легендарният командир на 9-ти пехотен Пловдивски полк, и се прекланяме пред живота и делото, които го превърнаха в един от символите на Българската армия, Агенция „Фокус" започва да публикува части от новата книга на Красимир Узунов „Азъ служихъ при Дранговъ...", посветена на Скопската школа за запасни подпоручици.

Изображение

...За да живее България има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни, поцепени нравствени кастрати!
За да побеждава българското воинство трябва да се води и въодушевява от възвишени характери, а не от безмълвни, роболепни самопоклонци. Ново вино не се налива в стари мехове (Мат, 9,17) Така е било, така е, така всякога ще бъде и инак не може да бъде.
Помнете твърдо дълбоката поука на почитания наш самотник: причина за изчезването на всяко държавно устройство е безгрижието в развалата!
Помнете и усърдно чисто метете стълбата отгоре!...

Тези думи, макар че са написани преди повече от един век, продължават да звучат като най-жестоката присъда над безвремието и апатията, които властват в днешното българско общество, които определят принципите на неговото функциониране, които превръщат националният нихилизъм и липсата на ценности в задължителна норма на поведение и дават сигурна гаранция за личностно издигане, които не ни позволяват да забележим и да оценим чуждите дарби и заслуги и които ни правят малко годни за общи действия като народ.
Тези думи, макар поовехтели и позабравени, по същността и съдържанието си остават все така пророчески и дори да се правим, че не ги чуваме, те продължават да кръжат някъде около нас, да надничат в сенките на паметниците, които сме свикнали да не забелязваме, да тревожат съвестта на сънищата ни и стига да поискаме да се вслушаме в гласа, който някога ги е изрекъл, могат да ни посочат единствено възможния, спасителен път, който да ни изведе през бурните предизвикателства.
Защото за да оцелеем като народ и държава, трябва най-напред да знаем откъде идваме, за да разберем накъде сме тръгнали, докъде да се върнем, за да вземем това което някога сме забравили и без което със сигурност не можем да продължим да съществуваме.
Длъжни сме да прекрачим през бездната на омразата, която продължава да ни разделя и да ни забранява да прощаваме, да загърбим себеотричането, което ни пречи да си повярваме, да изживеем кризата на духа и комплекса на безродието, да победим завистта, която трови душите ни, да изчистим ръждата от паметта и да се върнем назад при корените си, ако още искаме да ни има.
Думите, с които започваме разказа си за подполковник Борис Дрангов и за неговата легендарна Скопска Школа, вероятно по някаква странна ирония на съдбата или напълно закономерно, според каноните на съзнателното небесно предзнаменование са били публикувани в първата книжка на списанието „Народ и армия” на 1 ноември 1913 г., точно в Деня който сме избрали за дом на народните ни будители.
И ако днес отново ги викаме за живот, то е именно за да ни събудят, да ни избавят от заблудата, че това което ни занимава и ни тревожи днес е най-важното и най-значимото, да ни покажат, че всъщност има много по-непреходни понятия като Дълг, Чест и Отечество...
Но за да успеем в това свое начинание, най-напред трябва да се опитаме да вникнем в простичката, житейска философия, изповядвана от поколението българи, към което Борис Дрангов принадлежеше и за което беззаветната преданост към Отечеството беше не толкова красива и ефектна фраза, колкото смисъл и начин на възпитание, болка и белег на съществуване.
Защото само неимоверната любов към Родината, съчетана с най-светлите народни идеали, можеше да роди чудната, магическа сила, която караше тези чеда на България да творят чудеса от храброст и героизъм, хвърляше ги срещу стените на смятаните за непревземаеми крепости, опълчваше ги срещу армиите на милионни империи.
Защото единствено тази свята любов заслужаваше да се изживее докрай, да се изгладува в окопите, опнали се по всички кътчета на полуострова от Чаталджа и Булаир до Ежово бърдо и Повиен, от Кукуш и Калиново до Калиманци и Каменица, да се изстрада в лудите атаки „На нож” срещу настръхналите от дула фортове на Одрин, да се оплаче с безименните братски гробове, пръснати по отдавна забравените бойни полета.
Може би затова, днес повече от всякога, ни е необходим един Дрангов, един безкомпромисен дух, влюбен в България до фанатизъм, смел до безумство, честен до самопожертване и готов в името на Отечеството да разруши догмите и постулатите на тщеславието и мнимото благополучие.
Нужен ни е Дрангов който да ни научи да обичаме България и който да ни посочи идеалите, за които си струва да се живее и да се мре.
Дрангов, който знаеше, че за да живееш и да побеждаваш, трябва винаги да си готов да умреш и без да се страхуваш от смъртта, да я презираш и преодоляваш!
Дрангов, който помнеше, че е обречен да стане кървава жертва за благото на Родината и въпреки това вървеше с твърди стъпки към Голготата, която Бог му беше отредил да намери в неговата многострадална Македония!
Офицер, водач, сърцеведец, бунтар по дух и безукорно предан на военната дисциплина по възпитание, баща за войника и негов другар по призвание, македонски фанатик, който в мислите и в делата си боготвореше България и беше готов да изгори като пламък в храма на нейното величие...
Вече сто години неговият гръмотевичен глас продължава да реди клетвени думи на вярност и преклонение пред Родината и ако ние не го чуваме, затова не е виновно времето, а това че сме станали слепи за нейните болки и глухи за нейните терзания.
Може би защото не сме научени да обичаме като него!
Може би защото не можем да горим и да се раздаваме като него!
Или защото не помним робството и не знаем цената на свободата, която сме свикнали да приемаме за даденост, а не като висше световно благо!
И ако искаме да успеем да намерим пътя, който да ни изведе от духовната безизходица и дребнотемието, в които живеем, не е необходимо да ходим някъде надалеч, трябва само да тръгнем нагоре, по склоновете на Беласица, и да намерим вековните буки и чутовните скали, върху които е изписано
Аз служих при Дрангов!
Има Дрангов - има хляб!
Празна раница - не пази граница!
Две смърти няма - без една не може!
Животът се мери не по дължина, по години, а по дела, по подвизи!
Българският войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мачкан! ...
Иде време - носи бреме!
Да се мре, братко, трябва! Да се мре!
Сърце подир сърце върви!
И ако тези прости като живота войнишки истини, превърнати във фолклор от народната любов, продължават да звучат като заклинания, да се носят с вихрите по планинските усои, да разравят пепелищата на някогашната ни слава, да вдигат костите на мъртвите ни герои от забравените гробове и да ни тревожат...
То е защото сме длъжници.
Длъжници сме пред Дрангов, пред делото и пред подвига му.
Длъжници сме пред България, която от Отечество превърнахме в страна.
И като извинение за това неизпълнено задължение, днес пред вас е книгата за Скопската школа за запасни подпоручици, която още тогава, преди сто години, народът и войската на България простичко нарекоха Дранговата школа, превръщайки я от най-обикновено училище за младши офицери в истински университет по родолюбие.
Политици, общественици, интелектуалци, художници и археолози, богослови и журналисти, писатели и учители...., а тогава - младата надежда на България.
Най-образованите, най-интелигентните, най-умните и предприемчивите младежи, готови да усвоят военното дело и да поведат юнаците си на бой срещу могъщите врагове на България.
И подполковник Дрангов - легендата за българската войска, невероятния възпитател, командир и сърцеведец.
Единственият, който от тази странно събрана смесица от най-различни професии, политически виждания и убеждения, можеше да изгради универсалният образ на младия офицер, готов да служи за пример на войниците и безукорно да ги води към победа или смърт.
Възпитавайки тези младежи, калявайки ги с дух и воля, Дрангов всъщност възпитаваше и родното си Скопие, което за пръв път виждаше българско военно училище. Макар и просъществувало само за няколко месеца, в най-бурното време на световния конфликт, това присъствие беше равностойно на революция в живота на малкия, 35 хиляден ориенталски град. След две последователни робства Скопие за първи път дишаше с пълни гърди и свободно изразяваше своите чувства, свободно почиташе своите празници, свободно живееше и се развиваше.
И над всичко това - отново Дрангов.
Някога първото българско дете в старо Скопие, наречено на името на царя-покръстител, юнкер във Военното училище, войвода в Илинденското въстание и покрит със слава български военачалник..
И различията постепенно се изравняваха непокорните духове се вричаха в служба на България и някак неусетно се опитваха да го повтарят, да му подражават, да му приличат...
Не само в службата, но и в живота.
И въпреки, че войните, превратите и революциите, политическите промени и изкушения щяха да ги разделят, във всеки от тях щеше по нещо Дранговско, което да ги отличава до края на земния им път.
"Щастливците" щяха да останат завинаги по бойните полета, разпънали на кръст полуострова и да не дочакат омразата да издълбае бразди между бойните другари...
Останалите бяха обречени да извървят докрай трънливия си път, да се избиват и да се отричат помежду си..
Но никога нямаше да се отрекат от Учителя си, от Командира си...
И до края на дните си те щяха да носят по една шепа Дрангова вяра и по едно Дрангово дихание, достатъчно за да стопли цял един народ.
Няколко дузини народни представители от различни политически строеве и още по-различни политически партии...
Генерали, изследователи, скулптури, архитекти, археолози, кметове, царски съветници ....
Почти пет десетилетия от най-бурната съвременна история на България са белязани от тяхното присъствие...
Докоснете се до църквите, до паметниците и сградите, които построиха.
Зачетете се в книгите и научните трудове, които написаха.
Без значение дали бяха набедени за комунисти или фашисти, анархисти, демократи или земеделци...
Те бяха школниците на Дрангов и такива останаха завинаги.
И бяха готови да умрат за България!
И да водят взводовете си в най-страшния бой.
И да са Глави - сиреч пример във всичко.
И България беше благословена, нейните най-верните и най-подготвени бяха готови да умрат като офицери, стига тя ги повикаше...
Защото имаше Дрангов и Дрангов беше България...

http://focus-news.net/opinion/2017/06/0 ... ova-1.html

_________________
"Съдбата обича смелите!" Вергилий, Енеида
Иван Бързилов, СК "Динамик Армс"
CZ 85 Champion, DA-SASR-10M х2, ...


 
Върнете се в началото
  Профил Започни разговор  
 
  Сподели темата във Facebook
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта



 
Иди на:  
cron

Powered by phpBB © 2020 TheGunMan
This forum is operated and maintened by Stanislav Georgiev - Owner/Administrator, Jordan Cholakov - Adminstrator/Editor and Rossen Hristov - Graphic Designer/Potographer