Бре четох, четох до тук стигнах, но продължавам де :
"България и българския народ, изразено от най-изтъкнатите хърватски синове. В книгата си “Обновена България", публикувана през 1913 г., Радич сочи българския народ за пример на хърватите в тяхната борба за свобода и независимост, характеризирайки го като “може би най-жилавият народ, какъвто историята познава". Като един от главните фактори в това отношение той сочи не толкова "непоносимостта и грозотата на тиранията, под която е живял българският народ, колкото древността на българската държава и културата, с която е съперничела на Византия и се стигнало дотам българската държава през IХ век да бъде първата велика сила в цяла Средна и Югоизточна Европа." [8]
Сръбските шовинисти не могат да се помирят с факта, че хърватският народ ги превъзхожда в културно отношение, че техният народен водач печели все по-голямо влияние и авторитет далеч зад пределите на страната и те решават да го погубят. На 20 юни 1928 г. в Скупщината сръбският депутат Пуниша Рачич застрелва Радича, неговия племеник и още един хърватски депутат. Чудовищното престъпление се посреща с голямо възмущение. Дни наред протестни демонстрации заливат Хърватско. Знамето на борбата за свободно и независимо Хърватско поема д-р Анте Павелич, оглавявайки хърватската революционна организация “Усташа".
Хърватско и Македония се озовават в един и същ фронт, лице срещу лице с един и същ враг. На 20 април, 1929 г., като гости на Националния комитет на македонската емиграция в София, пристигат пратениците на борческо Хърватско д-р Анте Павелич и Густав Перчец, посрещнати от възторжено множество. Срещите и разговорите протичат под възгласа “На люта рана трябва да се постави лют цяр" [9]. Гостуването завършва с подписването на съвместна декларация, в която между другото се казва: "... от двете страни се констатира, че невъзможният рехим, на които са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да координират своята легална дейност за извоюваие на човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и Македоиия". [10] Срещата и приетата декларация вбесяват Белград, извънреден съд осъжда двамата хърватски ръководители на смърт и те минават в нелегалност.
Споразумение за съвместна борба постигат и ръководствата на македонските и хърватски емигрантски организации в Америка. В издадения общ позив се казва: "Откакто Сърбия завладя другите южнославянски земи, върху тях се простря една мрачна тирания на великосръбството. Най-рано започна и най-чудовищна бе тя в Македония. Тук тя надмина султанската кръвожадност. Днес дойде ред и на Хърватско... Пуниша Рачич на 20 юни 1928 г. освети тържествено чрез изстрелите в Скупщината тая белградска, нова за Хърватско политика. Така от тоя момент Македония и Хърватско се почувстваха почти с еднаква участ. Оттам и общият стремех за задружно действие срещу общия враг". [11]
След пребиваването си в София д-р Анте Павелич се среща отново с Иван Михайлов в Женева, където се обсъждат въпроси ва засилване на съвместната борба срещу великосръбския деспотизъм. Павелич настоява крал Александър да бъде наказан със смърт, но отговорът на Ив. Михайлов по този въпрос е сдържан.
През 1930 г. той съдействува на ВМРО да закупи хиляда автоматични пушки от фабрика "Хайнрих Фолмер". От своя страна Организацията изпраща във Виена на разположение на Густав Перчец Стоян Бетувски от с. Неманци, Щипско, като специалист по адски машини. През 1931 г. Кирил Дрангов се озовава в лагера на усташите в Янка Пуста – Унгария. [12]
През 1932 г. Павелич се обръща към Иван Михайлов с молба да му изпрати лице за специална задача. Ето неговият отговор:
"Драги Вълко,
Анте беше помолил чрез Симо да изпратим при него едно наше лице – вероятно му е нужно първо, за да окуражи с него техните хора, а сигурно и за акция. Мисля, че поради моралното си държание и други качества най-подходящ е Владо Шофъора. Пращам осем негови портретчета. Ти се заеми за изкарване на паспорт, по възможност бързо, за него. Останалите портретчета ги запази някъде добре, а може да му дадеш две да си носи за всеки случай. На паспорта постави тая с шапката.
Юли, 1932 г.
Сърдечен поздрав: Радко /Иван Михайлов/
П.П. При случай кажи на Лютов и той да знае, разясни му, че се касае за стари споразумения за акция там, от която ние може да имаме само полза. Аз пиша на Анте (Сердар), че това лице не бива да се жертвува за по-малък обект от Бедекович, от някой жупан или виден генерал. Ако искат, може да им пратиш още едно лице." [13]
На 12 февруари 1933 г. в Горна Джумая се провежда Великият македонски събор, на който от името на хърватската революционна организация "Усташа" приветствие поднася Марко Дошен. След това той предприема обиколка из страната и на многолюдни събрания отправя нападки срещу Франция, приятелка и покровителка на Версайска Югославия и крал Александър.
В началото на 1934 г. Централният комитет на ВМРО излиза със следната декларация за политическите събития на Балканския полуостров и по македонски въпрос:
"ДЕКЛАРАЦИЯ НА ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ
Централният комитет на Вътрешната македонска революционна организация иземайки повод от тълкуванията, които проникнаха в световния печат по повод на последните политически събития на Балканския полуостров и във връзка с македонския въпрос, намира за необходимо да направи до заинтересуваните правителства и общественото мнение в чужбина следната декларация:
Вътрешната македонска революционна организация се създаде в Македония през турския режим и продължава да съществува и до днес като реакция срещу упражняваното робство над македонското население и като израз на желанието на същото население за свободно и самостоятелно развитие на Македония. Идеята за освобождение на Македония и за извоюване на нейната политическа самостоятелност еднакво вдъхновява Вътрешната македонска революционна организация и всички легални македонски организации в Европа и Америка.
Вътрешната македонска революционна организация е дълбоко убедена, че осъществяваието на нейния идеал и освобождението на всички потиснати народи на Балканския полуостров ще донесе окончателното омиротворение в Югоизточна Европа.
Изхождайки от основната задача на Вътрешната македонска революциоина организация, ние бихме посрещнали със симпатии всяка инициатива за сближение между държавите и народите в Балканския полуостров, която цели възтържествуването на свободата и правдата. Но ние сме длъжни да подчертаем, че разрешаването на македонския въпрос, който е въпрос преди всичко на македонското население и на отношение между него и неговите поробители, никога няма да се постигне чрез споразумения между които да са балкански държави, които биха пренебрегнали справедливите искания на това население.
През 1924 г. незабравимият водач на Вътрешната македонска революционна организация Тодор Александров заяви, че македонското население е принудено да прибягва към революционни методи на борба, само поради липсата на елементарни условия за човешко и национално развитие на Македония под сръбска и гръцка власт и че промяиата на съществуващите там условия ще направи безпредметно упражняването на казаните методи.
До този момент сръбското и гръцкото правителства продължават своята насилническа и денационализаторска политика върху македонските българи и върху всички националности в нашето отечество. Със съжаление трябва да се отбележи, че тези правителства са морално насърчени в тираническата им политика от сегашната пасивност на Обществото на народите. Според договорите за мир, македонското население остана под покровителството на Обществото на народите, което трябваше да съблюдава добросъвестното приложение на клаузите за покровителството на малцинствата, осигуряващи минимални културни и национални права на македонското население. Въпреки меморандума на Вътрешната македонска революционна организация, подаден през 1924 г., въпреки многобройните изложения на легалните македонски организации в Европа и Америка, въпреки постъпките на македонските делегации, отишли в Женева да изложат непоносимото положение в Македония и да искат защита - Обществото на народите остана безучастно пред страданията на македонското население и абдикира от изпълнението на един договорен и хуманен дълг.
Като подчертава още един път декларацията на покойния Тодор Александров, която смята и като своя декларация, Централният комитет на Вътрешната македонска революционна организация заявява още един път пред целия свят, че организацията е принудена да си служи с революционни средства в борбата си за освобождеиие на Македония, само поради жестокия и асимилаторски режим на Белградското и Атинското правителства и поради бездействието на Обществото на народите. Всяка промяна на този режим, която 6и донесла реални гаранции за свободното национално, културно и политическо развитие на македонското население, Организацията ще поздрави със симпатия като начало на мирно и справедливо разрешение на балканските проблеми. В противен случаи, тя ще продължи 6орбата си за освобождение на поробена Македония по единствено възможния път, осветен от историята на всички народи и от естествените права на македонското население.
Македония, януари 1934 г.
Централен комитет на Вътрешната македонска революционна организация:
Иван Михайлов, Владимир Куртев и Георги Настев"
Използвайки преплетените териториални и етнически противоречия между държавите в Дунавския и Балканския район, Великите сили в лицето на Франция, Англия, Италия и Германия са в противоборство за установяване на преобладаващо влияние в него. До началото на 30-те години такова имат Франция и Англия. Тяхна опора е Малкото съглашение - военно-политически съюз между Югославия, Румъния и Чехословакия, основано през 1920 г. главно като бариера срещу руската революция. Против тяхната хегемония се противопоставя Италия. Нейните усилия се насочват към създаване на блок с Австрия и Унгария, както и господство над Албания и Гърция. Все по-нарастваща става ролята на Германия. "Италианските аспирации на изток пресичаха обаче великия империалистически път на Германия: Хелголанд - Берлин - Белград - София - Цариград - Багдад - Кувейт на Персийския залив." [15]
На 9 февруари 1934 г. в Атина, със съдействието на френската дипломация, между Югославия, Гърция, Румъния и Турция, се подписва Балканския пакт – още един обръч около ограбена и обезправена България. Участничките в него взаимно гарантират безопасността и неприкосновеността на своите граници.
"На какво се дължи безпокойствието в четирите полубалкански страни, които създадоха Балканския пакт и търсят преосигуряване на насилствено отнетите от тях чужди земи? Отговорът на този въпрос е само един: новото споразумение е съюз на тъмнината срещу тържествения ход на светлината и истината, които не могат да стоят вечно, потиснати от байонета и варварството...
Балканският пакт донесе и една друга поука специално за нашите свободни братя от България. Доскоро в България имаше и добри българи, които искрено вярваха, че Белград е готов на концесия спрямо Царството, че той ще отстъпи Западните български покрайнини и че единствената пречка за сръбско-българското разбирателство са македонските организации. Сърбоманството в България успя до известна степвн да представи най-доблестните борци за българския род и българското име като пречка за българското държавно спокойствие и благополучие. Сега за всички кора в България блесна истината. В медения месец на сръбско-българското сближение Белград подписа Балканския пакт, заедно с тълкувателния протокол към него, за да засили обръча около България и да се увеличи тормозът над българската нация." [16]
На 17 март 1934 г. в Рим между Италия, Австрия и Унгария се подписва протокол за дружба и икономическо сътрудничество, поставяйки основите на т. нар. "Римски триъгълник". Това довежда до охлаждане на итало-германските отношения, от което се възползва Франция. През април между нея и Италия се подписва търговска спогодба. Проектира се и създаването на Средиземноморски пакт между Франция, Италия и Югославия. На френската делегация е връчена покана от Мусолини Барту да посети Рим.
От средата на 1932 г. отношенията между Югославия и Италия рязко се влошават, заради покровителството и помощта, която последната оказва на хърватската организация “Усташа". Предприемайки стъпки за подобряване на отношенията си не само с Франция, но и с Югославия, италианските власти закриват усташките лагери в Борготаро и 3адар и намиращите се в тях около 2000 хървати, командвани от Павелич, се преместват в Парма.
В Янка Пуста, на унгарска територия, “Усташа" създава под ръководтвото на Густав Перчец център за обучение на хърватски революционери. В центъра се промъква Елка Погорелец – агент на сръбските тайни служби, която става секретарка и любовница на Перчец. След като добре разучава какво се върши в Янка Пуста, една нощ тя тайно преминава границата и се озовава в Белград. През октомври 1933 г. публикува в загребския вестник "Новости" поредица материали под интригуващото заглавие “Тайните на емигрантските престъпници".
Дейността на усташите значително усложнява отношенията на Югославия с Унгария. По границата между двете страни възникват погранични стълкновения, съпроводени с взаимни нападки и обвинения. От Белград прозвучават призиви за наказателен удар. Това принуждава унгарското правителство през май да се обърне към Съвета на Обществото на народите в Женева. От своя страна и Югославия се жалва пред този международен форум, разкривайки с документи и свидетелски показания дейността на лагера в Янка Пуста. Унгарските власти са принудени да закрият лагера, като неговите обитатели се преместват в гр. Надканижа.
Дипломатическите контакти и стремеж за активизиране на отношенията между Франция и Италия пораждат известно колебание в югославските ръководители към техния съюзник и покровител - Франция. Този въпрос се обсъжда на заседание на френското правителство в средата на юни 1934 г. "Следва внимателно да следим за Югославия – записва в своите мемоари Едуард Ерио след това заседание, – която, по мнението на маршал Петен, има тенденция за отдалечеване от нас, и както казва Лиетри, излиза изпод нашето военно влияние." [17]
"Югославия е повече или по-малко в положението на съпруг, който досега и бил верен. Той е здрав момък, оженен за Ла белл Франс, а сега гледа на север към голямото русо германско момиче и обмисля дали развод и повторен брак не би било отлична идея, ако жена му продължава да флиртува с тоя тъмен, безкрупулен, италиански авантюрист. За жалост, брак с две жени едновременно не се допуска." [18]
Отговорно лице за политиката на Германия в Югоизточна Европа е Херман Гъоринг. На 23 и 24 май 1934 т. той извършва "посещение на добра воля" в Белград, където декларира заинтересоваността на Третия райх от "единството на Югославия".
За преодоляване на изолацията на Германия на международната арена нейните ръководители търсят съюзник. Такъв те намират в лицето на Италия. С цел да се изгладят противоречията между двете страни, на 14 юни 1934 г. във Венеция пристига Хитлер, посрещнат на летището от Мусолини в разкошен мундир на главнокомандващ на италианската армия. Знаейки неговата мечта да възроди римската империя, Хитлер се обръща към своя домакин с древноримския възглас "Аве, император!" Срещата продължава два дни, но противоречията по въпроса за бъдещето на Австрия остават нерешени.
Френската дипломация настойчиво търси пътища за създаване на Източен блок и укрепване на Малкото съглашение. След посещението си през април 1934 г. в Прага и Варшава в края на юни Луи Барту се озовава в Румъния и Югославия. Визитата му в Букурещ съвпада с поредната сесия на Постоянния съвет на Малкото съглашение. В Белград той е уверен, че Югославия неотклонно ще следва своя покровител в усилията му за запазване статуквото на Балканите.
От своя страна България се мъчи да излезе от международната си изолация и враждебното обкръжение. Завръщайки се от посещение в някои европейски страни, на 18 септември 1933 г. на Белградската гара цар Борис се среща с крал Александър. Последният връща визитата на своя съсед на 3 октомври в Евксиноград: "Печатът нарече тия срещи исторически. Те бяха само контактни. Единственият техен резултат беше установената връзка и нищо извън нея. Но при царещия в продължение на 20 години сковаващ мраз между двете страни, пресилената усмивка на техните царе проблесна в очите на мнозина като изгряващо слънце." [19]
На 21 септември турският министър-председател Исмет Юнюню и турският министър на външните работи Рюжди бей пристигат в София без да се придвижат нито крачка напред отношенията между двете страни.
На 12 октомври в София, на път за Анкара, спира румънският министър на външните работи Титулеску - един от най-върлите представители на румънския хищнически шовинивъм. На 29 октомври цар Борис се среща с румънския крал Карол на един дунавски параход, а на 10 декември гостува на югославския крал Александър.
На 24 януари 1934 г. цар Борис посещава румънския двор, а на 4 март за четвърти път се среща с крал Александър. На 7 май в София пристига югославският външен министър Йевтич. "Тия необичайни по численост и равностранност дипломатически срещи остават на пръв поглед впечатлението за една активна и плодоносна външна политика. Българският живот не помнеше такова дипломатическо пълноцветие. Последното обаче не завърза. Много срещи, много блясък, много шум, никакъв, абсолютно никакъв плод." [20]
http://www.promacedonia.org/ms/ms_pred.htmlЦитата е от тук:
http://www.forum.bg-nacionalisti.org/in ... pic=3375.0Serbians sayd:
"Ubi Hrvata Bugar da nema Brata"
CROATIA AND BULGARIA FRIENDS FOREVER