В поредицата „Забравени страници от българската литература Агенция “Фокус” представя на части книгата „История на 23-и пехотен Шипченски полк”.
ИСТОРИЯ НА 23-ТИ ПЕХОТЕН ШИПЧЕНСКИ ПОЛК ВЪВ ВОЙНИТЕ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ОБЕДИНЕНИЕ
Съставители: Красимир Узунов
Професор Генчо Начев
Посвещавам тази книга на светлата памет на дядо ми запасен подпоручик Генчо ХаджиГенчев, адютант на 4-та дружина от 23-ти пехотен Шипченски полк, изпълнил достойно дълга си към България.
Професор Генчо Начев
София, 2010 г.
ПРЕДГОВОР
Почти сто години вече са изминали от събитията, за които ще стане дума в следващите страници. Век, за който сигурно сме се променили, сигурно сме израснали духовно и интелектуално, научили сме много повече, отколкото са знаели, тези наши прадеди, които без да знаят и да си дават сметка, просто са правили историята, която днес учим. Или, която по една или друга причина, може би се стремим да забравим, да направим по-стерилна, по-хуманна и по-приемлива.
Това не означава, че тази история, събитията, които ще ви представим, не са се случили. И то тъкмо така, както са го разказали съвременниците, участниците – генералите, офицерите и войниците от един български полк, частица от безсмъртната военна слава на България, без която нито България, нито ние, щяхме да бъдем същите. Тези, които не щадяха живота и кръвта си, за да можем, улисани в сложното си ежедневие, да вървим по улиците носещи техните имена, имената на техните победи. Позабравени, излинели, архаични, но за сметка на това истински.
През есента на 1912 г. кадрови военни, учители, гимназисти и студенти, селяни и свещеници се вляха насред Казанлъшкото поле в бойните редици на 23-ти пехотен Шипченски полк, полкът наследил името и силата на защитниците на чутовния връх Свети Никола. И тръгнаха да превземат Одрин. И го превзеха „На нож!”, защото не знаеха, че Одрин е непревземаем. Воюваха по скатовете на Мусубейли и Баалар Сърт, гинеха по редутите на Маслака и Айваз-Баба, летяха под призивните звуци на „Шуми Марица” и развяваха разкъсаното си полково знаме по турските фортове. Мряха от студ и холера, с името на България на уста.
Навярно само превземането на Одрин, щурмът на Айваз-баба и капитулацията на Шукри паша пред ротния командир поручик Нейков, би било достатъчно, за да отреди място на Шипченския полк в златната история на Българската армия.
Но превратностите на родната ни история, неистовият порив и родолюбив стремеж да дадем свобода на братята-роби в Македония и да довършим делото на националното обединение, превърнали се в лична кауза за поколения българи, карат Одринските герои да газят тъмните води на Брегалница, да водят сражения край Щип, Сушево и Повиен, да мрат по скалите на Чеган, на моста на Черни Дрин, в усоите на Албанските планини,по склоновете на Галичица и Иван планина, по напуканите от жега камъни на Чеган и в калта на Кенали и Завоя на Черна.
1912, 1913, 1915, 1916, 1917, 1918 г...
Години на народен подем и възход, на победи и политически погроми. Народните учители от Казанлъшкото педагогическо училище, докторите от Брюкселския и Лайпцигския университети, философи и юристи, лекари и земеделци, атакуваха, мятаха гранати, стреляха с картечници, водеха контраатаки десет срещу сто и мряха със смъртта на най-храбрите. Същите тези, които снети от позициите благоговееха в литургията пред светналите води на Охридското езеро навръх Богоявление, които построиха Охридския градски площад и направиха с ръцете си Охридския театър, за да играят заедно с местните граждани драмата „Борислав”.
Днес, гробовете на хиляди Шипченски герои буренясват и замръкват забравени - в предградията на съвременен Одрин, в дворовете на църквите в Щип, Сушево и Ново село, в сръбските селца по бреговете на Тимок, в Струга, в прохода Бабия в Албания, по бреговете на Островското и Петърското езеро, в Леринското и Битолското поле, в Неокази, Петорак, Долно Върбени, Кенали, Букри, Битоля, Секулево...
Днес, ние се сещаме за тях само на Мъжка задушница или по някой и друг семеен повод, който ни кара да разтворим семейни албуми или да преподредим вехториите на таваните и паметта си.
Днес, ние имаме нужда от присъствието им повече от всякога. За да оцелеем, за да променим съзнанието си, за да победим проблемите и себе си. За да осъзнаем, че да си българин е право и чест, задължение и призвание.
А те са тук, достатъчно е само да ги повикаме. Те, войниците и офицерите от 23-ти пехотен Шипченски полк, мъжете на България в поизлинели, поизкърпени униформи, със страшни и черни от барутния дим лица, с недоспали очи и напукани от жега и студ ръце. Също, като земята дето ни е родила – и тях, и нас.
Те идват.
Има ги във всяка страница, разказана от тях самите. С болките и надеждите им, със сълзите от радост и мъка. С апотеоза на великото преклонение пред България.
Да сведем глава и да се заслушаме в разказа им...
Да се вслушаме в познатите на всеки българин слова на „Велик е нашият войник” - маршът на 23-ти пехотен Шипченски полк, който се превърна в химн на Българската армия.
За една нощ един юрист – подпоручик Константин Георгиев и един учител по музика в Дома за слепи деца – редник Михаил Шекерджиев, написаха в окопите на 23-ти полк, разпрострели се по гърба на Галичица една от най-безсмъртните и най-българските бойни песни.
Тогава ще разберем защо безименните им гробове и камъка на простите войнишки паметници не се трогват от политическите ни борби и намерения.
Велик е нашият войник!
Измокрен, гладен, уморен,
Без отдих би се ден и нощ,
Бърдата цепи разярен
Със страшния си вик „На нож!”
С името на България на уста, героите й мряха така просто, както и живяха...
http://www.focus-news.net/?id=f16288
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
