РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА 1877 – 1878 Г. И ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
Първата самостоятелна, макар и неуспешна изява на българското национално-освободително движение е Априлското въстание. Въпреки поражението си, то изиграва роля на буржоазна революция на българския народ и подготвя освобождението и възобновяването на Българската държава.
Априлското въстание е потушено с голяма жестокост. Още в края на април-началото на май 1876г. кореспондентът на английския либерален вестник "Дейли нюз"- Макгахан, съобщава фактите за съдбата на българите, които предизвикват съчувствие у демократичната европейска общественост.
По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за обследване на извършените престъпления. Активна роля в нея играят американският дипломат в Цариград-Юджийн Скайлър и руският консул в Одрин-княз Алексей Церетелев. Към тях се присъединява и Дж. Макгахан, чиито публикации допринасят за разгръщане на масово движение в Англия за солидарност с българите. То е насочено и срещу консервативното правителство на Дизраели - най-изявеният защитник на целостта на Османската империя. Подкрепен от кралица Виктория, той заявява, че при подобна ситуация в Ирландия или Шотландия би постъпил по същия начин. Опозиционните среди, начело с лидера на либералите Уилям Гладстон, издигат глас в подкрепа на българския народ и организират протестни митинги и събрания, като събират помощи за пострадалите. Към тях се присъединяват видни представители на английската общественост като Чарлз Дарвин и Оскар Уайлд, Пиърс, Дикенс и др.
Във Франция общественото мнение категорично осъжда зверствата на турците. Голям принос за това имат журналистите Емил Жирарден, Жан Петри и Жан дьо Вестин. В защита на българския народ се изказва френският писател Виктор Юго, който на 02. 06. 1876 г. произнася пламенна реч в Парламента.
Широко движение за солидарност се разгръща и в Италия, където в много градове се организират митинги и се създават комитети за оказване помощ на пострадалите. Революционерът Джузепе Гарибалди изпраща телеграма до българските емигранти в Букурещ, с която изразява съчувствието си и моралната си подкрепа.
В полза на българската освободителна кауза се застъпват славянските народи в пределите на Австро-Унгария. Видни техни писатели, учени, общественици заклеймяват азиатската варварщина. Своята подкрепа изразява и Константин Иречек.
Обединена Германия също изказва съчувствието си към българския народ. Дори канцлерът Ото фон Бисмарк заявява в райхстага, че за империи, които убиват, няма място в Европа.
Съседните балкански страни също издигат глас в защита на българите, като най-активна в това отношение е Румъния, където цялата прогресивна интелигенция възроптава срещу турските жестокости.
Най-широк отзвук намират априлските събития в Русия. Славянските комитети и лично лидерът им Иван Аксаков разгръщат масово движение за събиране на помощи за пострадалите. Те оказват и натиск върху руското правителство с цел предизвикване на военен конфликт и цялостно решаване на Източния въпрос. Сред участниците в движението в защита на българския народ се открояват писателите Л. Толстой, И. Тургенев, Ф. Достоевски, ученият Д. Менделеев, публицистът В. Гаршин, художникът В. Верешчагин, както и мислителите А. Херцен, Н. Чернишевски, Н. Добролюбов и др. Някои от тях дори изразяват готовност да защитят с оръжие в ръка братята славяни.
Въпреки изказаното съчувствие, управляващите среди в Русия имат различни възгледи. От една страна са представителите на т. нар. Азиатски департамент, които са склонни да търсят разрешаване на въпроса с нова руско-турска война. От друга са великите князе Александър Александрович - син на императора, Николай Николаевич, брат на императора, както и императрица Мария Александрова, които подкрепят мирните средства. Тяхната позиция е одобрена от руския посланик в Цариград-граф Н. Игнатиев. Самият Александър II се колебае между двете виждания - пътя на войната или преговорите.
Широката международна подкрепа в защита на българите изостря до краен предел Източната криза. По същото време във висшите политически кръгове на Турция настъпват сериозни сътресения. През май 1876г. реформаторите начело с Мидхат паша организират преврат и свалят от престола Абдул Азис, чието име е свързано с погрома над Априлското въстание. Три месеца по-късно и новият султан-Мурад V- също е детрониран. В разгара на тези събития Сърбия и Черна гора обявяват война на Портата. Тя избухва на 18. VI. 1876г., като първоначално съюзените сърбо-черногорски войски имат успехи. Постепенно турците взимат инициативата и изпращат срещу противниците си елитни части, като между военачалниците е Сюлейман паша. На 28. VI. с. г. Александър II изпраща ултиматум до Османската империя за прекратяване на военните действия срещу Сърбите.
Същевременно настъпва раздвижване в международните отношения, като е установена връзка между австро-унгарските и руските политически кръгове. На 26. VI. 1876г. е проведена двустранна среща в Райхщад. Русия и Австро-Унгария се договарят да не се намесват в сърбо-черногорско-турския конфликт. Решено е, в случай че Сърбия и Черна гора бъдат разгромени, да не се допусне посегателство върху териториалната им цялост. При положение, че имат успех, двете сили се задължават да не допуснат създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров. Регламентирани са и отношенията между договарящите се страни. Решено е при евентуална руско-турска война на Балканите, Австро-Унгария да запази неутралитет при условие, че военните действия няма да се разгръщат на широк фронт. Във връзка с това на 3-4. Х. 1876г. в гр. Ливадия, на руско-полската граница, се провежда заседание на руските военни с император Александър II. Оформя се идеята за евентуална война на два фронта-Кавказки в Армения и Дунавски на Балканите. Дори се определя числеността и командването на войските.
По същото време (Х. 1876г.) сръбско-черногорско-турската война завършва с разгром на двете славянски държави и само решителната намеса на Русия възпира по-нататъшното настъпление на османските войски.
Междувременно, чрез своя посланик в Цариград, Русия започва широка кампания за мирно решаване на българския въпрос. В ход е подготовката на Цариградската посланическа конференция, която трябва да се произнесе по съдбата на България, Босна и Херцеговина и по възстановяването на мира между Турция, от една страна и Сърбия и Черна гора, от друга. Предварителните заседания на делегатите от Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия, Италия и Турция започват на 11. ХII. 1876г. Проведени са оспорвани дискусии по българския въпрос. Докато граф Игнатиев настоява да се създаде автономна българска област, включваща всички етнически територии, маркиз Р. Солсбъри защитава идеята за частична автономия.
Според изработения проект за реформи в Европейска Турция, одобрен от всички пълномощници на силите, България получава административна автономия в естествените си граници, обхващащи Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Те съвпадат в общи линии с териториалния обхват на Българската екзархия, съгласно султанския ферман от 1870г. По настояване на Австро-Унгарския представител българската автономна област се разделя на две части - Източна, с център Търново и Западна, с център София. Главният управител на всяка от двете области щял да бъде християнин назначаван от султана, но със съгласието на силите - гаранти. Проектира се изработване на правилник за организиране на православието, прокламира се свобода на вероизповеданието и изборни права, религиозна и образователна автономия. Предвижда се създаване на милиция от християни и мюсюлмани, изселване на черкезите от европейските владения на империята и т. н. Този план, изработен и подписан, от представителите на всички велики сили- Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Италия и Русия, е връчен на Високата порта на 21. ХII. 1876г. Той е от изключително значение, тъй като за пръв път подобен авторитетен международен форум официално признава българския народ като отделна и самостоятелна етническа общност с ясно очертани териториални граници.
Официално Цариградската конференция е открита на 23. ХII. 1876г. Още същия ден обаче нейната работа е обезсмислена, тъй като е обявено, че султанът дарява поданиците си с конституция, която гарантира равни права на населението независимо от етническите и верските различия. По този начин Турция, представена от Савфет паша, отхвърля замисления на предварителните заседания проект за реформи в българските етнически области. Това решение е внушено на Висшата порта след задкулисните ходове на английската дипломация в лицето на Х. Елиът. За този обрат допринася и германският посланик на конференцията, който също действа зад гърба на останалите участници, но независимо от британския си колега. Те се ръководят от противоположни интереси-докато правителството на Дизраели полага усилия да съхрани статуквото на Балканите, Бисмарк се стреми да тласне Русия към военна намеса.
Тези събития провалят работата на Цариградската конференция. Руските управляващи среди, сякаш предвиждали този развой, тъй като още през XI. 1876г. император Александър II издава Указ, по силата на който е обявена частична мобилизация и е сформирана “Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунав земи” под ръководството на княз Владимир Черкаски. Негови помощници са видни историци и юристи като Сергей Лукиянов, Ин. Д. Анучин, както и живеещи в Русия български общественици. Възложено им е да събират материали за политическото, стопанското и културното положение на българския народ. Специална комисия издава 5 тома "Материалы для изучения Болгарии", които съдържат сведения, целящи да подпомогнат работата на Канцеларията.
Постепенно се налага убеждението, че Източната криза може да бъде разрешена единствено по пътя на войната. При това положение руската дипломация се активизира и на 3. I. 1877г. подписва т. нар. Будапещенска тайна конвенция. Тя гарантира, че при евентуална руско-турска война, Австро-Унгария ще пази благосклонен неутралитет и ще оказва дипломатическо съдействие на Русия. Не след дълго във Виена е подписана Втора тайна конвенция между двете страни. Тя гласи, че при руска победа (в случай на руско-турска война), Австро-Унгария има право да анексира Босна и Херцеговина с изключение на частта, разположена между Сърбия и Черна гора; Русия от своя страна, получава възможност да възстанови властта си над Южна Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор /1856г. /. Предвижда се България, Албания и част от Румъния да бъдат организирани като самостоятелни държави, т. е. не се допуска създаването на голяма славянска държава на Балканите. Това задължение противоречи на предложенията на граф Игнатиев на предварителните заседания на Цариградската конференция за създаване на едно силно Българско княжество. Поради това Виенската конвенция е подписана без негово знание.
Успоредно с преговорите, водени във Виена, руската дипломация разгръща активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобритания. Правителството в Лондон дава да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор.
За осигуряването на евентуална военна кампания руското правителство подписва две конвенции и с Румъния. Чрез тях се урежда въпросът за преминаването на руски войски през румънска теритрия, а Румъния се задължава да участва във войната на страната на Русия с 40 хилядна армия.
Междувременно граф Игнатиев продължава да вярва във възможността за мирно уреждане на българския въпрос. В началото на 1877г. той обикаля столиците на Великите сили с нов проект за колективна нота до Високата порта. Формално мисията на Игнатиев завърша с успех. През март 1877 г. в Лондон се провежда нова конференция по въпросите, свързани с Източната криза. С приетия на 31. III. 1877 г. Лондонски протокол, подписан от Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия, на Турция се препоръчва да приведе в изпълнение предложените й от силите мерки за промяна в положението на покорените християнски народи. Босфорските политици отново отхвърлят исканията на страните-участнички в Цариградската конференция. Причината за това трябва да се търси както в недалновидността на турските ръководни среди, така и в противоречията между договарящите се държави-Англия, макар и подписала решенията на двете конференции, тайно подкрепя неотстъпчивостта на Високата порта.
При това положение усилията на руското правителство за мирно дипломатическо решение на Източната криза изчерпват всички възможности. След като многократно афишира готовността си да защити подвластните на Османската империя християнски народи, Русия е принудена да възприеме войната като единствено възможен изход. В противен случай рискува да подрони собствените си позиции в района на Балканите.
Подтикнат от обстоятелствата, на 12. IV. 1877г. император Александър II подписва в Кишинев манифест за обявяване на война срещу Турция.
Това предизвиква раздвижване сред българската емиграция в Русия и Влашко, която се готви за участие в предстоящата война.
Още през лятото на 1876г. българската общественост се включва в антиосманската кампания, организирана от славянските комитети в Русия. В тази обстановка се активизират такива консервативни организации и институции като Добродетелната дружина, Българската екзархия и др. Емигрантските среди също не остават безучастни. През юли 1876г. в Букурещ е основано Българско централно благотворително общество (БЦБО), което се явява продължител на БРЦК. В него участвуват дейци като Владимир Йонин, Киряк Цанков, Иван Вазов, Петър Енчев, Олимпий Панов, Стефан Стамболов и др. Макар да се легитимира като благотворителна организация, БЦБО пристъпва към сформиране на български доброволчески отряди (начело с П. Хитов, Ф. Тотю и др.) за участие в сръбско-черногорско-турската война (VI-Х 1876г.) Междувременно, през лятото на 1876г., влиятелни български кръгове в Цариград замислят дипломатическа акция със задача да запознаят правителствата на Великите сили с българския въпрос. С тази отговорна мисия са натоварени видните общественици Др. Цанков и М. Балабанов. Тя е организирана със съдействието на българския екзарх Антим I и лидера на Добродетелната дружина Евлоги Георгиев. В началото на VIII. 1876г. двамата български пратеници заминават за Европа и посещават последователно Париж, Лондон, Рим, Берлин и Петербург. Те връчват на съответните правителства специален меморандум и брошурата "България" с искания за създаване на автономна българска държава. Тази сравнително ограничена политическа програма, която отразява идеите на организаторите на мисията, отчита интересите на Великите сили на Балканите и съчетава реалните стремежи на българите с тези интереси. Избраният подход показва, че дипломатическия такт става едно от основните оръжия в стремежа на българите към осъществяване на крайната цел.
През XI. 1876г. БЦБО провежда Народен събор в Букурещ, на който присъстват представители на емиграцията и на дейци от вътрешността, който приема програма за действие. Издържан в буржоазно-либерален дух, този документ предвижда възстановяване на българската държава в границите на Мизия, Тракия и Македония. Проектирано е тя да се управлява самостоятелно, а основният й закон да бъде конституцията, изработена от висш законодателен орган. В програмата е определено равенство за всички граждани, без значение от верската или етническата им принадлежност, свобода на словото, всеобща военна служба и всеобщо просвещение. За осъществяването на този план, Турция трябва да бъде окупирана от външна сила. Програмата на БЦБО, придружена от специално съставен мемоар на френски език, е изпратена в началото на XII. 1876г. на участниците в предстоящата тогава Цариградска конференция.
През есента на 1876г. възниква и идеята за създаване на Българско опълчение, която принадлежи на ген. Р. Фадеев. Тя е подкрепена от БЦБО, Славянските комитети и от Одеското българско настоятелство. Ген. Н. Столетов е определен за командир на планираните дружини, чието оборудване е възложено на Московския славянски комитет.
Формирането на българските дружини започват в гр. Кишинев. В тях се включват много от участниците в сръбско-черногорско-турската война, както и доброволци от средите на емиграцията и от вътрешността на страната. В началото на 1877г. са формирани три батальона под името "Пеши конвой на главнокомандуващия княз Николай Николаевич". След обявяване на войната "Конвоят" е реорганизиран в Българско опълчение.
От началото на войната подготовката на българите продължава в Плоещ (Румъния), където допълнително се комплектуват още три дружини. На 6. V. 1877 г. кметът на гр. Самара – Аксаков, тържествено връчва. на 3-та опълченска дружина с командир подпол. П. Калитин знаме, специално изработено от жителите на града. След форсирането на р. Дунав се създават 6 нови дружини, като общият брой на опълченците достига - 10 хиляди души.
Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение, съзирайки в него потенциална революционна заплаха. Поради това му възлага помощни интендантски функции и го поставя под управлението на княз В. Черкаски. По-късно българските дружини са прехвърлени към армията на ген. Гурко и получават важни задачи, участвайки най-активно в бойните действия.
Наред с Опълчението във вътрешността на българските земи се създават въоръжени чети, които извършват разузнавателни действия, охраняват селищата от башибозушки набези и водят открити боеве с турските сили. Известни са четите на Петко войвода в Родопите, на Симо Соколов в Трънско, Ильо Марков, Цеко Петков, П. Хитов, дядо Жельо, Хр. Иванов. Общият брой на българите взели участие в бойните действия, според някои изчисления, възлиза приблизително на 35 хил. души. Същевременно много българи оказват ценна помощ на руските войски като строители на фортификационни съоръжения, като доставчици на хранителни продукти, фураж и облекло, като помощници в санитарно-медицинското обслужване и т. н.
Активното участие на българите в Руско-Турската война е своеобразно продължение на националната революция, която достига по това време своя най-голям размах, обединявайки в единен поток всички слоеве на българското общество.
Под влияние на силната пропаганда, руският народ е обхванат от еуфорията на предстоящата война. Хиляди доброволци се записват не с мисълта, че при евентуална победа Русия ще си възвърне Бесарабия или влияние над Проливите, а с надеждата, че ще помогнат на братския славянски народ.
В първоначалния план на военни действия, изработен от Генералния щаб начело с ген. майор Н. Обручев, крайната цел е Цариград. По-късно в плана настъпват промени, наложени от княз А. Горчаков в духа на неговото становище за т. нар. "малка война" до Стара планина. Според него е достатъчна военна демонстрация с цел сплашване на Високата порта, за да приеме исканите от Великите сили реформи. След енергично настояване на военните, отново се възприема първоначалния план за война с крайна цел Цариград. Съгласно този план и решенията на двустранната среща в Ливадия, се комплектуват две руски армии - Дунавска и Кавказка. На Балканския фронт Русия започва война с около 210-хилядна армия.
Османската империя разполага със значително по-голяма и по-добре въоръжена армия. Нейният числен състав възлиза на около 500 хил. души, от които 300 хил. са на Балканския фронт. Елитните турски военни части се съсредоточават в укрепения четириъгълник Силистра-Русе-Шумен-Варна, от където се очаква руското настъпление.
Макар, че началото на бойните действия е дадено на 12. IV. 1877г. на Кавказкия фронт, сраженията на Балканите започват на 10. VI. с. г., когато части на Дунавския отряд, под командването на ген. Цимерман, предприемат заблуждаващ маньовър в Северна Добруджа. Той се насочва по линията Черна вода-Кюстенджа като цели също така да ограничи достъпа на турския флот по р. Дунав.
В първите часове на 15. VI. 1877г. пехотната дивизия под командването на ген. М. Драгомиров изненадващо форсира р. Дунав в района Зимнич-Свищов. Турските сили не издържат на натиска и руската армия освобождава Свищов на 15. VI., където се установява гражданско управление като символ на възстановяващата се българска държавна традиция.
След успешното преодоляване на турската укрепителна линия по Дунав, действащата войска е разделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. Източният отряд има за задача да води позиционна война в укрепения четириъгълник Силистра-Русе-Шумен-Варна. Той наброява около 70 хил. души и е под командването на престолонаследникът Александър Александрович. Западният отряд е поверен на ген. Н. Криденер, чиято задача се свежда до неутрализиране на войските на Видинската крепост и овладяване на западните български области. Неговата численост е 35 хил. души. Предният отряд се ръководи от ген. Гурко. Той трябва да настъпи към Търново, да овладее старопланинските проходи и при необходимост да се насочи към Пловдив, Одрин и Цариград. Въпреки, че основната тежест във Войната се пада на Предният отряд, към който е зачислено и българското опълчение, командването на Дунавската армия предоставя на ген. Гурко едва 12 хиляди души.
В първите дни на войната най-резултатни се оказват действията на ген. Гурко. Възползвайки се от първоначалната изненада на турците, предният отряд настъпва към Търново и на 25. 06. 1877г. освобождава старата Българска столица. Оттам преминава през Хаинбоазкия проход, завладява Казанлъшката котловина и от юг атакува турските позиции на Шипченския проход. След успешния щурм се насочва към Стара Загора, която е освободена на 10. 07. 1877г.
Източният отряд също действа според разработения план, като пристъпва към организиране на отбранителната линия, за да попречи на турците да отрежат връзките на руските отряди с тила или да излязат в гръб на западния и предния отряд.
Обстановката на Дунавския фронт се усложнява от действията на западния отряд. Първоначално ген. Криденер постига успех срещу Никополския гарнизон и получава възможност за настъпление в посока към Плевен. Поради забавяне, дава възможност на Осман паша да прехвърли основните си сили от Видин в Плевен, където организира стабилна кръгова отбрана и успява да отблъсне руските атаки.
Междувременно, турското командване прехвърля в Тракия 40 хилядната армия на Сюлейман паша. Тя има за цел да овладее отново Шипченския проход, да се свърже с армията на Осман паша, след което да предприеме контранастъпление и да изтласка русите северно от река Дунав. През юли армията на Сюлейман паша влиза в ожесточени сражения с малочислените войски на генерал Гурко край Стара Загора и им нанася тежки поражения. В тези битки участва и българското опълчение, което получава първото си бойно кръщение. Руската армия се оттегля и заема отбранителна позиция като съсредоточава усилията си за задържане на Шипка.
Отбраната на прохода е поверена на ген Столетов, който разполага с 5500 руски войници и пет български опълченски дружини. В началото на август 1877г. се водят най-драматичните сражения срещу армията на Сюлейман паша. В критичния момент на 11. 08. 1877г., благодарение на изпратеното от ген. Радецки подкрепление, турските войски са отблъснати.
Ожесточените сражения за Шипка и затруднения пред Плевен налагат промяна в плановете на Руското командване. Първоначалните намерения за "мълниеносна" война срещу Портата трябва да бъдат променени. През август-септември 1877г. руската армия отстъпва инициативата по всички фронтове. Вниманието се насочва към Плевен, където предстои да се реши изходът на войната. В края на август западният отряд, подкрепен от румънските части, предприема трета атака, която също завършва безуспешно. При така създалата се обстановка руското командване съсредоточава усилията си към обсада на Плевенския гарнизон. Провеждането на блокадата е възложено на инженера по фортификационно дело ген. Е. Тотлебен, проявил способностите си още по време на Кримската война /1853-1856/. Осман паша прави опит за пробиване на блокадата. Неуспехът го принуждава да капитулира и на 10. ХII. 1877г. Плевен е освободен. Това събитие бележи повратен момент в хода на войната. Руската армия предприема настъпление на всички фронтове. При тежки зимни условия тя преминава през Балкана в Южна България и се насочва в две направления: към София, на запад, и към Одрин, на изток. Отрядът на ген. Гурко се спуска през Арабаконашкия проход и на 23. 12. 1877г. влиза в София, която е спасена от опожаряване след застъпничеството на френския и италианския консули - Леге и Позитано. Докато армията на Сюлейман паша отстъпва към Бяло море, ген. Гурко се устремява към Пловдив, който е освободен на 04. 01. 1878г. Другият руски отряд начело с ген. Радецки и ген. Святополк-Мирски, разделен на две части, атакува турските позиции на Вейсел паша край Шипка-Шейново. След упорити боеве, в които участвува българското опълчение, съпротивата на врага е сломена и руската армия бързо се придвижва към Одрин, който е превзет на 08. 01. 1878г. С цел да избегне пълната катастрофа, Високата порта предлага преговори и в Одрин е подписан протокол за предварителните условия на мира "Между Русия и Турция". Останалите Велики сили не остават безучастни към развоя на събитията. Още след падането на Плевен, Англия и Австро-Унгария по дипломатически път изразяват претенциите си към Русия. Английският външен министър уведомява руския посланик в Лондон, че в случай на руска окупация на Цариград или на Дарданелите, английското правителство ще бъде принудено да вземе мерки, за да защити интересите си. Британският средиземноморски флот получава заповед да премине в Мраморно море. Обезпокоен от основанията на "мира", в който се предвижда възстановяване на българската държава в етническите й граници, определени от Цариградската конференция, Австро-Унгария открито се обявява против образуването на голяма славянска държава на Балканите.
Окуражена от международните протести срещу руските мирни условия, Високата порта започва да протака преговорите. От своя страна, консервативните среди настояват пред султана да се организира ново контранастъпление. Исканията на граф Игнатиев да бъдат потвърдени постигнатите договорености не били изпълнени.
При това положение, великият княз Николай Николаевич разпорежда на предните руски отряди да предприемат демонстративно настъпление към Цариград. Деморализираната турска армия не дава отпор и руските отряди достигат до околностите на османската столица. Високата порта е принудена да отстъпи.
Още в средата на ноември 1877г., в руската главна квартира в Пордим, се изготвя проект за мирен договор с Турция. Неговите автори обаче не са осведомени за подписаната през I. 1877г. Виенска тайна конвенция и за поетите от Русия задължения. Поради това между двата документа се получава сериозно разминаване, което особено се изявява по въпросите относно Босна и Херцеговина и границите на България.
След преглеждане на Пордимския проект, Горчанов не намира достатъчно смелост, за да направи необходимите корекции в духа на Виенската конвенция. В Австро-Унгария посрещат изпратения проект за мир с дълбоко неодобрение. При това положение се стига до подписването на Санстефанския мирен договор. Без да е информиран за Виенската конвенция, граф Игнатиев налага решенията на Цариградската конференция.
Прелиминарният мирен договор е подписан на 19. 02. /3. 3. нов стил/1878г. в селището Сан Стефано (дн. Йешилкьой). Според него се създава автономно трибутарно (което се задължава да плаща данък на своя сюзерен/ Княжество България, с християнско правителство и народна войска. Нейната площ възлиза на около 170 хил. кв. км. и обхваща цяла Северна България без Северна Добруджа, цяла Тракия без Гюмюрджийско и Одринско, цяла Македония без Солунска област и Халкидическия полуостров. Турция няма право да държи войски в новото княжество, а руският окупационен корпус може да остане в страната за срок от две години до окончателното изграждане на държавните институции и българската войска.
Санстефанският мирен договор удовлетворява българите, въпреки отстъпките направени в полза на съседите й. Румъния, Сърбия и Черна гора получават пълна независимост и известно териториално разширение. Румъния получава Северна Добруджа, в замяна на което тя отстъпва Южна Бесарабия на Русия. Полага се началото на Добруджанския въпрос, който влошава българо-румънските отношения за години напред. От своя страна Сърбия получава Нишкия санджак без Пирот, Ниш и Враня, като контрибуция за участието й във войната.
Безспорно Санстефанският договор има голямо значение за България. Той разкрива път за свободно развитие на новите буржоазните отношения, наложили се в бълг. общество в предходните десетилетия на XIX век. Договорът ликвидира съществуващите деспотично-азиатски порядки, наложени и отстоявани в продължение на векове в Европейския Югоизток и се явява стъпка към окончателното разрешаване на Източния въпрос.
Междувременно, на 3. 03. 1878 г. умира княз Черкаски и временно дейността му е приета от ген. Анучин. Поради прелиминирания си характер Санстефанският договор трябва да бъде съгласуван и одобрен от останалите Велики сили. Това произтича от предавателните тайни споразумения на руската дипломация с Австро-Унгария и Англия преди войната. Изтощена от двубоя с Османската империя, Русия не е в състояние да наложи със сила Санстефанския мир, рискувайки нов военен сблъсък. При това положение руското правителство се стреми да запази придобивките от войната, получени с цената на големи човешки и материални жертви, съобразявайки се с международното положение. Под натиска на Великите сили Русия започва да говори за ревизия на договора, като още на 24. 04. 1878г. дава съгласието си за свикването на европейска среща.
Първоначално руското правителство започва преговори с Виена. Канцлерът Бисмарк съветва двете преговарящи държави да се споразумеят чрез взаимни отстъпки. По внушение на Германия, ръководителят на австро-унгарския кабинет, граф Андрати, се съгласява Българското княжество да остане неделимо и с излаз на Бяло море. Същевременно той категорично възразява срещу териториалното разширение на Сърбия и Черна гора. От своя страна руското правителство е готово да отстъпи по въпроса за Б-я, но не приема австро-унгарските контрапретенции спрямо Сърбия и Черна гора, защото това би ослабило позициите на Русия в западната половина на Балканския полуостров.
След провала на опитите за споразумения с Австро-Унгария, руската дипломация се ориентира към преговори с Великобритания. Английското правителство проявява по-голяма отзивчивост към руските виждания, но по-въпроса за бълг. княжество настоява то да бъде разделено на три части: на север от Стара Планина да се създаде политически автономно княжество, на юг от Стара планина- администр. автономна област, пряко подчинена на султана, а Македония и част от Тракия да останат в пределите на Османската империя.
Принудено от обстоятелствата, царското правителство приема английското предложение и на 30. 05. 1878г. в Лондон е подписано тайно Руско-Английско споразумение, което предрешава окончателната санкция на последвалия Берлински конгрес.
Той е открит на 01. 06/13. 06. /1878г., под председателството на Ото фон Бисмарк. В него участват представители на Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Италия, Германия и Османската империя. Българският въпрос заема централно място в разискванията които протичат при остри спорове между делегациите на Русия и Англия. Те засягат някои второстепенни въпроси, неуточнени в Лондонското споразумение. Със съдействието на Бисмарк, Руското правителство успява да наложи присъединяването на софийската и варненската област към българското княжество.
На 01. 07/13. 07/с. г. е подписан Берлинският договор, който разпокъсва младата българска държавава. На север от Ст. планина и Софийски санджак се създава автономно бълг. княжество, васално на Турция; Южна Б-я, под името Източна Румелия, остава под пряката политическа и военна власт на султана, но получава административна автономия. Македония и освободената част на Тракия са върнати на Турция. По-силата на Берлинския договор /чл. 23 и 62/ в Македония султанът е задължен да проведе референдуми и да даде по-голяма религиозна и общинска самостоятелност на християнското население.
Нови териториални придобивки са предвидени и за другите балкански страни. Сърбия получава Пирот и Враня заедно с бълг. села в областта, а Румъния се разширява в Северна Добруджа.
Българското княжество се задължава да спазва всички договори сключени от империята. Този текст съхранява режима на капитулациите, което позволява на западните държави да запазят икономическите си позиции в свободното Княжество. Срокът на Временното руско управление е съкратен от 2 години на 9 месеца. Източна Румелия, макар и подчинена на султана, по силата на Берлинския договор ще се управлява от генерал-губернатор – християнин, назначаван за срок от 5 години от Високата порта. Турция получава право да държи войски в провинцията си. С разпокъсването на България Великите сили постигат една от главните си цели: да лишат Княжеството от излаз на Бяло море.
Берлинският диктат до известна степен обезсмисля политическите борби на българския народ. Териториалното разпокъсване на младата държава поставя проблема за обединението на българския етнос, който поглъща енергията и усилията на няколко поколения, необходими за стопанския напредък и културното изграждане на страната. Независимо от несправедливите клаузи на Берлинския договор и жестокото разпокъсване на българските земи, Руско-турската война от 1877-1878г. Довежда до Освобождението на българските земи и възобновяване на българската държава, макар и в ограничена територия.
http://www.bg-history.info/?p=statia&statiaid=920
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
